Сбогом на мишлетата
Винаги по избори се случва така, че в медиите се появяват някакви хора и обливат съперниците си с помия. Тази традиция може би не е само българска, но е една от причините, поради които в изборния ден половината електорат отива за гъби.
Вместо да кажат на хората кой кандидат какво предлага, политиците или по-скоро техните кукловоди облъчват горкия гласоподавател с какви ли не мъгляви антипослания. И после се питат защо на хората им се повдига от политика. Ами как да не ти се повдига от купчинка боклук, поднасяна ти сутрин на гладно вместо закуска години наред? Това и с добитъка не се прави, доколкото такъв изобщо е останал по нашите ширини.
За да не се чувства българинът толкова гадно в собствената си страна и особено в града, който обитава, трябва да се направят няколко простички неща. Първото е да не му се навират в очите гадости – те и без друго са на всяка крачка. И изобщо нямат политически характер: дупки по улиците, сгради-убийци, опасен за живота градски транспорт и всякакви прелести от нормативен характер.
На 28 октомври всеки трябва да избере кой да се разпорежда в непосредствена близост до дома му. Едва ли ще са толкова много хората, на които няма да им пука кой ще е този човек. Това прави предстоящите избори особено важни. Битката за европарите пък настървява политиците допълнително. Техните битки обаче са си техни и няма защо да опръскват с нечистотии околните. Сред тях има и деца, и младежи, които могат да си помислят, че ставащото е нормално. А то не е. Колко милиона мишлета трябва да се изкарат взаимно ченгета, за да избягат всички млади от страната? Защото младите няма как да знаят, че нито мишлетата са ченгета, нито обратното. Могат само да им кажат сбогом – като емигрират или като гласуват.
Устремилите се към местната власт имат шанс да променят нещата. Не просто да вдигнат избирателната активност, а и да покажат нещо по-различно и по-нормално от досегашната политика. Най-лесно могат да го постигнат кметове и общинари, които вече имат някакъв опит и съответно – някакви постижения. Кметът на Каварна Цонко Цонев, например, отсега има 70% подкрепа от съгражданите си. Направил е достатъчно, за да ги спечели. И въпреки че към момента е рекордьор по обществена поддръжка сред кметовете, иска да се бори за още. Човекът има подход и трябва да сме много предубедени, за да му оспорваме резултата. Как обаче го постига? Много просто – девизът му в момента е “Не на омразата”.
Всеки би могъл да оборва опонента си с факти, а не с компромати, при това - изветрели. Съдейки по анонсите, битката за местната власт ще бъде мощно подкрепена с такива. Компроматите обаче компрометират и самата власт и влезлите в нея едва ли ще се чувстват уютно.
Вярно е, че политиката е арена на интереси. Средствата за постигането им невинаги блестят от чистота. Но партиите могат все пак да се опитат да намалят погнусата към себе си. За българите времето на грубата пропаганда отдавна е отминало. Но в него изглежда са останали сценаристите на прехода, на които много им се иска той да не е свършил. И ако може – никога да не свърши.
Вестник “Монитор”, 9.09.2007
