Теодосий Спасов, музикант:

Чиновниците оцеляват като хлебарките

Ако започнем да обичаме човека до себе си, ще е най-голямата ни победа

Евелина Гечева

 - Г- н Спасов, какви бяха последните Ви участия, къде бяха те и как Ви посрещна публиката?

- Последното, което остави белег в съзнанието ми, е едно прекрасно турне в Израел заедно с израелски кибуц симфоничен оркестър и една група от България. Представихме програма от балканска циганска музика. Това си поръчаха от израелския симфоничен оркестър и аз трябваше да поканя музиканти от София с традиционно звучащи инструменти - Атешхан Юсеинов - тамбура, Митко Кунчев - певец и тарамбука, акордеониста Ангел Маринов и Пейо Пеев - гъдулка. Тази поръчка пристигна миналата година и имах възможност да подредя традиционно звучащи цигански песни и мелодии до мои решения - балканска музика - етнозвук, който е преплетен с европейско звучащия симфоничен оркестър. Имахме 10 концерта при изключителен успех. Всички в залата и на сцената бяхме щастливи. Балканската музика със страстното изпълнение в цигански стил носи особено чувство на енергия, носталгия, тъга, щастие и всичко онова, което ние в България много добре познаваме, и то в твърде широка палитра. Защото в нашата култура се усещат всички влияния от околните страни, които имат своя етнически инициал. България също дава своя отпечатък тук, на Балканите. Интересно е, че българският изпълнител свири музиката на своите съседи и това се оценява от тях. А нашата музика е по-комплексна, по-сложна поради асиметричните ритми и по-трудно се усвоява от чужди музиканти.

- Вие сте сред малкото наши творци, които успяват да направят българската култура конвертируема, продаваема, да се заинтригуват чужденците. Как се постига това?

- Точно това вече създава проблеми за познавачите и майсторите. Фактът, че се търси такава музика, предизвиква комерсиален подход към нея. На мен ми отпадна турне, защото са се навъдили, искам да използвам тази точна българска дума, навъдили са се групи и групички, които представят именно такава музика в Европа, тоя тип музициране, който е характерен за нас, под името етно. Музиканти, които дори не познават тази музика в дълбочина, се предлагат евтино на пазара и стойността на истинските продукти започва да пада. Музиканти от България, които са специалисти по българска музика, не присъстват на европейски фестивали. Там присъстват специалисти по българска музика от други националности. Парадокс! Светът отдавна се е разделил на два вида музиканти - на такива, които се носят по течението на комерса, на това, което се продава и се търси, и на музиканти, създаващи изкуство, което не се влияе от модните тенденции. В периферията остават много стойностни творци, познавачи и специалисти. Те са изместени от други, които създават полуфабрикати. И както се случва в световен мащаб, бързото хранене е по-често използвано, отколкото стойностни национални продукти.

- Освен културата какво друго опорочават тези полуфабрикати?

- Да, хората са склонни да дават по-малко пари за някакъв набързо скалъпен продукт вместо по-достойна цена за нещо оригинално. Отново говоря по посока на музиката, но то неминуемо съвпада и със социални, и с политически проблеми. Моят барометър е музиката. Може някой да познае себе си, но, както се казва, всяко съвпадение е случайно. В едно друго интервю преди време говорих за канцеларщината в музиката и някои се разпознаха, без да съм говорил с имена. С времето се създаде една гилдия на канцеларистите. Те са много здраво вкопани и в изкуството. И цялата им конструкция е по модел на абсолютния канцеларизъм. По-интересно е как това влияе върху професионалиста, как мутират музикантите в тази насока. Но дори в бюроктратизма има позитивно настроени хора, които искат да променят машината, която вече скърца. Скърца от това, че няма промени в нея. В 21 век нещата вървят към технологично свиване на обема, а старата бюрократична машина заема огромно пространство. Използва морално остарели средства, които вече могат да се нарекат и неморални. А младото поколение изобщо не разбира за какво става дума. То разбира от нови измерения, иска да говори на съвременен език. Но знаем кой оцелява след атомна бомба - хлебарките. И чиновниците оцеляват като тях.

- Дали пък точно това не отблъсква хората и не създава обществена апатия?

- Така е. Говорим за България, но това е валидно и за целия свят. Светът се дели на две. На паразити и на хора, които чакат да се уморят тези нахални паразити, хранещи се от тях. Именно чакащите са глобални жертви. Защото паразитът е по-търпелив от чакащия. И по-упорит. Той дори има нахалството да убеди другия, че ще му е по-добре, ако се остави изцяло в неговите ръце. И оттам, говоря пак за музика, настъпва духовна смърт. Живееш на подаване от страна на паразита. Това, което той мисли че е велико, тръгва по съответните канали.

- Има теза, че българинът става все по-малко чувствителен към ближния си. Вярно ли е това?

- Вярно е и е много тъжно, че е така. Когато навсякъде има несправедливост, честните хора остават все по-малко. В понятието несправедливост включвам бруталност, нахалство, нечувствителност, безсърдечие, неморалност. Положителните качества остават вече почти само в книгите. Човек е така устроен, че в един момент, за да оцелее, и за да не го обвиняват, че е глупак, започва да променя убежденията си. Но у нас има оазиси, където хората са различни - те са на световно ниво и като присъствие, защото са свестни хора, и като професионалисти, изпреварващи колегите си от други цивилизовани държави. Това ме кара да вярвам в България, да съм тук, да обичам българите и да се възхищавам на таланта им. В дадена ситуация извън страната, ако трябва да се взема някакво решение, един българин може да предложи два-три варианта. Имаме вродена интелигентност и многопланово мислене. Българинът трябва да се насочи към усъвършенстването на своя талант. Той го има в кода си, в гена си. И да не се поддава на имитация на онова, което идва към нас и изниква около нас под въздействие на други фактори. Масата в България се е насочила към имитации на това, което идва от Запад.

- Дали не е така, защото и политиците ни все копират?

- О, ако бяха копирали управленски модели едно към едно, нямаше да е зле. Пак сме в позиция, в която сме били и друг път в историята си - влизаме в нови условия, в нова игра и ще станем перфектните поданици на новата територия, която обхваща България. Ние го осъществяваме с огромни жертви. Най-голямата ни загуба е духовна. Това, с което сме природно надарени. Не говоря за жертвите по магистралите. Те са плод на комплекси, създадени от това, че не познаваме самите себе си. Всеки иска да покаже колко е по-съвършен от другия - бързина, скорост и талант, но тези неща се показват в духовно отношение. Но когато не знаеш, че там можеш да се развиваш или не ти е дадена тази възможност, започваш да го правиш физически и външно. Затова стават катастрофите и по автомобилните магистрали, и по другите ни пътища на развитие.

- Как можем да преодолеем това?

- Най-голямата победа ние българите, можем да извършим, ако намерим сили да се прегърнем и започнем да обичаме човека до себе си. Другият до теб е част от твоята система и ако ти не го направиш, твоята система няма да работи никога. Може би така сме конструирани, това ни е генът. Не преповтарям кубратовите уроци, говоря от личните си наблюдения в музиката. Ако не обичаш този до теб, независимо от какъв етнос е, не може да се получи хубава музика.

- Не стои ли нещо подобно в основата на гражданското общество, което все не успяваме да създадем?

- Разбира се. Трябва обаче да оценяваме и хубавите неща, които постигаме. Например паркирането с sms-и е много удобно. Защо трябваше преди това да се гоним с разни чичковци и лелки, които ни дебнеха, за да ни рекетират със скоби. Така трябва да става всичко, а старата бюрокрация да се промени. Колкото по-бързо  се премахне в България битовият дискомфорт, толкова по-скоро ще се освободи съзидателна енергия. Но това става лека полека във времето, защото има много хора, които печелят от стария начин на живот. Те са на преклонна възраст и с оттеглянето им, надявам се, ще изчезне омразата, която за тяхното поколение е била идеология. За съжаление обаче виждам, че те зомбират и млади хора, които гласят за свои наследници. Колко хора могат да седнат и да си говорят това, което им е на сърцето? Повечето работят с готови фрази и шаблони. И в музиката е така. Той не може да се отпусне и да каже: днес не съм във форма, ще ви свиря, както мога, а вие преценявайте. А и хората вече са свикнали това да консумират. Пуска си плейбека и започва да имитира. Тоя плейбек няма изтриване. И в музиката, и във всичко.

- А плейбекът в политиката не го ли подготвят някакви други, хора, които не ги виждаме?

- Не ги виждаме, но се усеща.

- Има ли дефицит на морал в европейските общества, които добре познавате? У нас постоянно говорим за това.

- В този смисъл реалната църква помага. От ранно детство се формират човешките добродетели, които после се предават от поколение на поколение. Когато имаш такава традиция, резултатите по отношение на морала са положителни. Когато няма такава система, когато баща ти краде, а майка ти лъже, ти ставаш крадец и лъжец. У нас църквата твърде дълго не е била с реални функции. Същото се отнася и за различните съюзи, сдружения и синдикати.

- Какво се случи с българите на последните избори?

- Даде се пореден шанс на наученото и нахраненото с надеждата, че то няма да е толкова лакомо и изцяло заето от мисълта за старините си. Много се напати българинът. Плашилата на капитализма, които се осмиваха от социализма - бирникът, кмета и даскала, започнаха да се събират. Или ще те ударят по джоба, или по управлението, или по грамотността. Казват ни, че няма по-добро от демокрацията, но тя дори на запад има различен за всяка нация стил. Надявам се и нашата да добие български облик, но онзи, който е родолюбив. Тогава никой няма да се срамува, че е българин. Ние не сме чак толкова голяма държава, всичко може да стане бързо и лесно, а не както се правят магистралите - бавно и некачествено.

Вестник “Монитор”, 24.11.2007